Тя усети първата капка дъжд още преди пет часа, точно в момента, в който слънцето някак тъжно пристъпяше зад хълма, предвещавайки мрака, който вече нетърпеливо се приготвяше да погълне града. Сега дъждът безмилостно плющеше земята, сякаш се опитваше да я очисти от греховете. Тя пристъпяше, олюлявайки се, по обезлюдените улици, спираше от време на време, размахаше пръст във въздуха заканително, правеше странна гримаса – такава, в която злобата и отчаянието се преплитаха, после изведнъж замръзваше, след което продължаваше по пътя си. Нито за миг обаче не спираше да си мърмори нещо:
– Елиза! О, Елиза – тя е кралица, дааа.. да, тя е кралица – красивото богато момиченце, което винаги притежава, това което пожелае! Ооо, но вижте я – тя не е просто разглезеното момиченце на татко, нее.. да не би да сте се объркали?! В никакъв случай! Тя е толкова благородна! Помните ли – още като беше съвсем малка, тя срещна едно бедно дрипаво момиченце – сърцето й се късаше да гледа как всички я подритваха и й се подиграваха! Тогава Елиза я хвана за ръка и й каза: „Искаш ли да ми бъдеш най-добрата приятелка?” и оттогава те станаха неразделни – бяха заедно от сутрин до вечер – споделяха тайните си, вълненията и мечтите си, сякаш живееха като един човек, с изключение на нощите, в които едната се сгушваше в мекото си топло легло, където коприната гали кожата, а другата доста често сменяше леглата и нито едно не беше топло. Но шшт, – и сложи пръст пред устните си. – това е тайна, това никой не трябва да научи. Но от мен да знаете – когато си на шестнадесет, мъжете добре плащат да им топлиш леглото, но шшт шшшт – това е тайна! Дори Елиза не знае! Ах, колко е благородна! Самото милосърдие! – тя спря, загледа се, сякаш някой стои пред нея. Протегна ръка, май погали някого, после яростно замахна, за да прогони призрака и продължи. – Ех, Елиза, ти ме обичаш, нали?! Двадесет години ми повтаряш колко много ме обичаш.. Помниш ли веднъж, май беше миналата седмица, дойдох у вас. Беше четвъртък, да помня добре, че беше четвъртък, защото ти се оплаквах, че за първи път от десет години не успях да пусна лотария, а ти с толкова нежност се присмя на моя ритуал да пускам лотария с едни и същи числа. Толкова се смяхме! Но знаеш ли, мила, – аз знам малката ти тайна! Помниш ли, когато ме помоли да ти донеса портмонето, да, да, когато го беше забравила, тогава го видях – билетчето с моите числа, точно до моята снимка, която носиш винаги. Така се зарадвах! Казах си: „Милата ми тя – решила е да ме изненада! А представи си само колко се зарадвах, когато най-сетне изтеглиха моите числа?! Толкова бях щастлива! О Боже, най-сетне можех да сбъдна мечтите си! Трябваше ми само план как да изглеждам изненадана, когато дойдеш да ме зарадваш! В никакъв случай не можех да разваля изненадата! Не можех!!! Часове наред упражнявах изненадани физиономии пред огледалото, докато чаках да се обадиш. Чаках цяла нощ, чаках и се упражнявах. Стоях на телефона и на до сутринта. Но ти не се обади. Не исках да развалям изненадата, но не издържах – позвъних – „ Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват”. И пак, и пак.. Намразих гласа отсреща, повтарящ едно и също. Помислих си: „ Офф, Елиза, все забравяш да си заредиш телефона! По-добре направо да те потърся у вас. Каквато си си отнесена, сигурно дори не знаеш, че държиш мечтите ми в портмонето си!” Но когато те потърсих у вас, баща ти каза, че спешно трябвало да заминеш при майка си в хижата! Била болна!.. А там телефоните нямат сигнал! Да бе да ! Каква глупачка съм била! Чак тогава прозрях истината! Как можа да ми го причиниш, Елиза?! Имаш всичко, а ламтиш за още! Да, винаги съм била такава глупачка! – тя се заудря гневно по главата. – Сега проумявам всичко – ти си такава лицемерка, Елиза! Умирах за вниманието ти, следвах те като покорно паленце! Не добротата или приятелството ни събраха, нее – ти просто си искала още една парцалена кукла! Живите играчки са по интересни, а и богатите момиченца бързо се отегчават! – тя спря да се удря и продължи по пътя. – Три дни стоях, скрита в килера ви.. не съм луда, не, не съм – просто трябваше да разбера.. трябваше.. да знам кога се прибираш! Чух как баща ти завчера прати адвоката си, да ти каже, че съм идвала и съм говорила за МОЯТА печалба. Чух го много добре! А ти си мислеше, че ще се скриеш от мен! Не можеш! Защото това са моите пари! Това е моят билет – билетът, който ще ме измъкне от калта! Това е! – и тя се плесна по челото. – Точно това е – ти нямаш нужда от тези пари – просто искаш да си стоя там в калта за теб, за да се гавриш с вярното си кученце! Но вече прогледнах! Не си познала, Елиза! Този път не! Познай колко се зарадвах, когато днес адвокатът дойде отново при баща ти, за да съобщи, че се прибираш! Колко хубаво обясни къде и кога да те чакам! – усмихна се. – Мислеше, че ще се скриеш от мен, а?! Е, не можех! Три часа те чаках на летището – под дъжда и в калта! Да, в калта – там, където винаги съм те чакала! А колко ми се зарадва като ме видя! Измамница! Лицемерка! И с цялото си безочие смееш да ме прегръщаш и целуваш! Как ме беше склещила само! Шепнеше ми: „Искам да те прегръщам до смъртта!” – тя не беше усетила как вече стоеше пред вратата на долнопробната дупка, която наричаше свой дом. Затърси ключовете и продължаваше да шепне с дрезгав глас – Колко прозорлива приятелка съм имала! Да, миличка, ти още ме прегръщаше, докато острието се забиваше в плътта ти! Учудващо колко лесно проникна в теб! Последното ти желание беше изпълнено, мила – последният ти дъх утихна в прегръдките ми! Искаше аз да остана в калта – сега ти завинаги ще спиш в нея!
Тя вече влизаше в апартамента. Отнякъде се носеше воня на развалена храна, но тя дори не обърна внимание. Погледът й се спря върху розов плик на масата с надпис: „От Елиза”. С треперещи ръце тя го разкъса на няколко парчета, които се разхвърчаха по пода. Сред парченцата обаче видя нещо до болка познато – малки късчета от лотарийно билетче. А на парченце розова хартия се четеше ситния почерк на Елиза: „Сега можеш да сбъднеш мечтите си, сестрице! Обичам те”